сряда, 30 март 2011 г.

Личностите и историята

Нека сега, мили приятели, да си представим за момент, че "История славяноболгарская", не е написана само от Паисий Хилендарски, а в сътрудничество с нашите родни и ненагледни политици. Какво би се получило? Да си понапрегнем малко фантазията! Всъщност тъкмо фантазия ни е нужна в момента...
Първо - авторите (родните политици, нали се разбрахме), биха си разпределили материала на две-три, а може и на четири или повече части.
Второ - още на първото заседание на парламе...опс, на колектива искам да кажа, някой ще стане и мъдро ще скастри Паисий:
-Абе колега, то много хубаво си го започнал, ефектно е и пали сърцето, така да се каже, ама когато пише история човек преди всичко се съобразява с фактите, колкото и малко да са те. А какво виждаме в твоята част? Какво е например това "неразумни юроди"? Няма ли да обидиш хората с подобни прозвища? И после не е ли много не на място това "царство и господарство"? Въобще, ти твърде много искаш да ни убедиш, че някога сме имали велики царе и изобщо велики личности! Не преувеличаваш ли, и то меко казано, ролята на личноста в историята?
И тук набрал смелост би се намесил и друг от екипа:
-И какъв е този възрожденски патос? (това може би ще е оня с връзките, който най-добре знае как стават нещата) Я да оставим тази работа на поетите! Ний брат, сме се събрали и сме призвани да провеждаме прагматизъм...
И в резултат на това и на още редица заседания, както и на компетентната намеса на многобройни комисии и подкомисии, отец Паисий, бая поуплашен да не би да му се търси отговорност, би се принудил да преправи тази част, да изхвърли всички неправилни формулировки и да я съобрази с умствения багаж на тия за които е предназначена! И в резултат на това "История славяноболгарская" би се превърнала в една сива и тъпа книжка...
Да, за ролята на личността в историята може да се спори, но ролята на личността при написването на историята е голяма и в това вече всички трябва да сме се убедили!

Скъпи отче Паисие, ти който в ония тъмни времена ни даде незабравим урок по свят и чист патриотизъм, по всеотдайна служба на ползу роду, прости ми кощунството което си позволих по-горе! Както и сам разбираш, направих го с педагогична цел, за да дам един урок и на себе си и на всички онези новопоявили се "неразумни", които забравяме понякога, че патриотизъм се проповядва и насажда не само с хубави думи!
Прости ми още веднъж, че отново след почти 250 години разтревожихме величието ти!
И ми прости, че за пореден път, поради липса на по-добри думи, отново ще използвам твоите гневни и горди думи и ще си позволя да ги перефразирам!
"О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да биеш един шут на всички политици и да бъдеш българин?"

понеделник, 28 март 2011 г.

За Санчовците...Пансовците тоже

Дон Кихот се готвеше за бой, за последен и решителен бой.Той даде на точилар копието си, закали щита си на бавен огън, излъска с вакса бронята си, вчеса перата на шлема си и нахрани до насита верния си кон Росинант.Благородника се готвеше за бой с най-големите си врагове – гигантите Безвкусицата и Консерватизма, те бяха негови отколешни врагове. Същите бяха заключили в дън земя Красотата, Лекотата и Изяществото, хубавите форми, ярките цветове и пускаха на воля грозотата и сивотата и с тяхна помощ мъчеха хората, късаха нервите им и скъсяваха систематично живота им.Дон Кихот реши, че е крайно време да се бие на живот и смърт с тези човешки врагове, да отключи най-после Красотата, да подобри доколкото може живота на хората и да помогне той да стане по-изящен и лек.Напразно оръженосеца му Санчо Панса се мъчеше да го отклони от това негово решение.

-Защо ви трябва, о благородни ми господине, да се бъркате в тази неразбория? Толкова много други рицари си счупиха копията в тази борба, вие ли се намерихте най-големия герой (...и будала-щеше му се да допълни, но се отказа), я да си гледаме ние кефа, що ни трябва на баир лозе да правим! Имаме си възможност да ходим в чужбина – ей го и границите паднаха, визи не щат почти за никъде, като ни трябв анещо красиво, ще си го купим оттам...Ми тъй де! Ние ли сме най-гламавите на тоя свят!?
Но дон Кихот,. Както ни е извесвтно от литературата, си беше упорит и смел човек. Пошлите и еснафски приказки на оръженосеца (обмисляше варианта да му бие шута в най-скоро време), само го дразнеха и още повече разгаряха желанието му за бой.     И той без да слуша повече мрънкането на досадния гном, грабна копието си, затегна бронята, метна се на Росинант и потегли...На два-три километра го следваше Санчо и не преставаше да каканиже:
-К’во да го прайш, вари го, печи го – все рицар си остава.Шило в торба стои ли, то да имаше някаква полза, ами...бабаитлък само.
А Дон Кихот вървеше неотклонно напред и колкото повече приближаваше гигантите, толкова нарастваше и решимоста и дързоста в погледа  му.Отблизо огромните плашила не бяха чак толкова страшни. Първото – Безвкусицата, беше куца и саката с едната ръка, гърбава и плешива, с криво и обезобразено лице (може би затова мразеше всичко красиво), второто – Консерватизма, беше сляп и с двете очи (затова не виждаше нищо ново). Като ги гледаше такива тромави и непохватни, дон Кихот все повече се изпълваше с вяра в победата. Той се приближи дотолкова, доколкото трябваше за да нанесе решителния удар, вдигна копието си и го насочи право към сърцето на Безвкусицата, която по всичко личеше, беше по-опасната от двата гиганта.Ликвидираше ли нея, щеше да се справи сравнително по-лесно със слепия Консерватизъм.Той замахна, копието влезе в нещо меко, което почти не оказа съпротива и тъкмо се канеше да нададе възтържествуващ вик на победител, някаква сила дръпна копието му нагоре и тъй като той не го изпусна, изтръгна краката му от стремената на Росинант и го понесе нагоре. Едва след като направи няколко  пълни кръга във въздуха, дон Кихот разбра, че злите магьосници, които го ненавждаха и преследваха от време оно, и този път му изиграха лоша шега – в последния момент бяха превърнали огромните гиганти в някакви обикновени и на пръв поглед съвсем безобидни вятърни мелници.Той дълго се въртя нагоре-надолу, като стискаше до побеляване на кокалчетата на пръстите своето копие, докато най-после му прилоша от това безмислено въртене и с трясък се стовари на земята. Очите му с мъка се отвориха, а над главата му със зловещо скриптене свистяха въртящите се крила, на които той успя да прочете огромните надписи заели цялата им дължина: шаблон, презастраховане, инерция, страх от отговорност, лицемерие...
След това дон Кихот загуби съзнание.Оръженосеца му Сано Панса се приближи тихо, вдигна го, метна го на гърба на Росинант и го отнесе в болница „Св. Марина” (!?)
По пътя не преставаше да мърмори под носа си:
-         Казах ли ви аз, о благородни господярю, да не се пъхате между шамарите, хак да ви е сега! Ама пак няма да ви уври главата, познавам ви.Щом ви позакърпят, пак ще ви хванат дяволите и пак ще хукнете като улав да оправяте чуждите бакии...Красота! Чунким е притрябвала на някой тая пуста красота! Ни се яде, ни се пие, и без не се живее...Ми тъй де!